В едно малко зелено и китно градче живеело момиченце на име Мила - весела, любопитна и много обичала да рисува, въпреки, че в нея, често бушували бури.
Всяка буря идвала внезапно, а първоначално Мила започвала да се мръщи, после гласът ѝ ставал по-силен, а накрая:
- НЕЕЕЕ! Не искам!
Тя тропала с крака, хвърляла играчките и плачела.
Майка и изпадала в недоумение:
„Какво да направя? Да ѝ се скарам ли? Да я оставя ли? Да ѝ дам ли това, което иска?“
Един ден бурята дошла заради една червена рокля.
- Искам синята! - извикала Мила.
- Но синята е за пране, облечи червената.
- НЕЕЕЕ!
Мила се свлякла на пода, започнала да плаче и да се търкаля. В този момент, майка и усетила как и в нея започва да се надига буря и тъкмо щяла да извика, когато си спомнила думите на своята баба:
„Когато в детето бушува буря, не му трябва друга - необходим му бряг.“
Затова коленичила до Мила, но не започнала да и обяснява или да казва:
„Няма за какво да плачеш.“ или „Престани веднага!“
Само тихо шепнела:
- Виждам, че си много ядосана и разбирам, че искаш синята рокля.
Мила продължила да плаче.
- Искам яяя!
- Знам, виждам, че си разочарована.
Останала до нея и не минало много време, когато Мила започнала да диша по-бавно, а бурята започнала да отслабва.
А когато бурята стане силна……..
На следващия ден Мила искала да вземе играчка от братчето си, но той не искал да я даде.
И бурята отново дошла.
- Дай ми я! - Мила го блъснала.
Този път мама бързо се намесила, хванала нежно ръката ѝ и казала:
- Ядосана си, разбирам, но няма да позволя да го удряш.
- Аз съм тук, можеш да плачеш, сега ще ти дам време да се успокоиш и после ще измислим как да постъпим.
И останала близо.
Когато бурята мине
След няколко минути Мила избърсала сълзите си.
- Мамо…
- Тук съм миличка…
- Може ли да играем?
Майката я прегърнала и си помислила, че може да я научи нещо.
- Когато си много ядосана, можеш да кажеш: „Ядосана съм!“
- А ако пак ми се иска да ударя? - попитала Мила,
- Можеш да стиснеш възглавницата, да тупнеш с крака на пода или да дойдеш при мен.
Мила кимнала.
- А утре ще има ли пак буря?
- Може би. Всички имаме бури понякога.- усмихнала се мама
- И ти ли?- учудено попитала Мила
- И аз.
Мила се засмяла.
- А какво правиш?
Мама сложила ръка на сърцето си.
- Спирам, поемам въздух и си напомням, че ти не си бурята, а детето, което има нужда от помощ за да я премине.
Мила прегърнала майка си толкова силно, че дълбоко в нея малката буря заспала.
Запомни….
1. Първо успокойте себе си.
Ако родителят влезе в бурята с гняв, бурята става по-голяма.
2. Назовете чувството.
„Ядосан си.“
„Разочарована си.“
„Искаше много да останеш още.“
Това не означава, че се съгласявате, а помагате на детето да разбере какво му се случва.
3. Поставете ясна граница.
„Имаш право да си ядосан, но не можеш да удряш.“
4. Не водете дълги разговори по време на буря.
Когато емоцията е много силна, детето трудно възприема обяснения. Първо му осигурете безопасно пространство да се успокои, след, което можете да водите разговор.
5. Не награждавайте бурята с това, което сте отказали.
Ако правилото е важно, останете последователни. Иначе детето може да научи: „Ако плача достатъчно силно, ще получа желаното.“
6. Дайте време.
Понякога детето, няма да може да се успокои за 30 секунди. То се нуждае от присъствие, не от натиск.
7. След бурята учете, не наказвайте.
Когато детето вече е спокойно, поговорете:
„Какво можеш да направиш следващия път, когато се ядосаш?“
И упражнете заедно: дълбоко вдишване, отдалечаване, търсене на помощ, стискане на възглавница или думи като „Ядосан съм“.
❤️ Най-важното
Бурята не е моментът да спечелим битка с детето, а моментът, в който да му покажем как изглежда спокойствието, когато вътре в него има буря.
Детето постепенно ще се научи да се успокоява само, но първоначално ще е нужно, да преживее това с нас.
Ние сме брегът, докато то се учи да застава на свой собствен бряг.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.