И аз, глупачката, им повярвах!
Работих, търпях, спасявах, разбирах, прощавах и бях на разположение по всяко време. Без почивен ден, без бонуси, без заплащане за извънреден труд и най-вече - без право да кажа: „Абе, я си гледайте работата!“
На някого му е криво - аз съм психолог.
Някой си е объркал живота - аз съм спасителен екип.
Някой се е държал с мен като с последната дупка на кавала, а аз пак се чудя как да не го обидя!
Направо съм била петзвезден хотел за хора с нулево възпитание. Влизат с кални обувки, цапат навсякъде и накрая имат наглостта да се оплачат, че обслужването не било на ниво!
И знаете ли кое е най-смешното?
Колкото повече давах, толкова по-малко струвах в очите им.
Защото, когато си прекалено добра, някои хора не виждат добротата ти, а удобството си.
Когато винаги прощаваш - решават, че могат да те нараняват.
Когато винаги разбираш - решават, че не е нужно, те да те разбират.
Когато винаги си насреща - забравят, че и ти имаш нужда някой да бъде насреща за теб.
И така, от толкова много раздаване, накрая останах с празни джобове откъм енергия и пълна глава с въпроса: „Ама защо хората са такива?“ Ами защото аз им бях дала абонамент „Прави каквото си искаш“ с доживотна гаранция! Днес обаче, вече знам колко струвам.
Скъпа съм!
Имам характер, достойнство, опит и толкова белези, че спокойно мога да отворя музей на човешката наивност. Входът ще е платен, а бившите ми използвачи ще получават 90% отстъпка… от правото да влязат!
Само че има един проблем.
ДНЕС СТРУВАМ СКЪПО, НО ВСЕ ОЩЕ СЕ ПРОДАВАМ НА БЕЗЦЕНИЦА!
Раздавам време за едно „мерси“.
Раздавам душа за едно „само ти ме разбираш“.
Раздавам сили на хора, които не биха си мръднали пръста за мен, освен ако не ги засърби!
И после се чудя защо съм уморена.
Ми как няма да съм уморена, като цял живот съм била луксозен продукт с етикет „ВЗЕМИ ЕДНО, ПОЛУЧИ ОЩЕ ДЕСЕТ БЕЗПЛАТНО“!
Е, стига толкова! Безплатните консултации приключват, денонощната поддръжка се прекратява, отстъпките за хора без отношение се отменят, а на вратата вече пише:
„ТУК СЕ ПЛАЩА С УВАЖЕНИЕ. ОБЕЩАНИЯ, ИЗВИНЕНИЯ И СЪЛЗЛИВИ ИСТОРИИ НЕ СЕ ПРИЕМАТ КАТО ВАЛУТА!“
И сега искам да ви попитам нещо. И този път без да се правим на светци!
👇 КОЕ Е ПО-ГОЛЯМАТА ГЛУПОСТ?
Да не знаеш колко струваш… или да знаеш прекрасно, но да продължаваш да се раздаваш на хора, които те ценят само докато си им полезен?
Пишете в коментарите: „ВРЕМЕ Е ДА ВДИГНЕМ ЦЕНАТА!“
Но чакайте… защото има нещо, което ми отне години да разбера.
Най-големият ми проблем не бяха хората, които ме използваха. Те просто се възползваха от отворената врата.
Най-големият ми проблем бях аз, защото всеки път, когато някой си тръгваше, се страхувах да не го загубя… и сама намалявах цената си, за да го задържа.
Е, вече няма да го правя. И АКО НЯКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ ЦЕНАТА МИ, НЕКА СИ ПОТЪРСИ ДРУГА. А АКО МУ СЕ СТРУВА, ЧЕ СЪМ СЕ НАДУВАЛА - НЕКА ОПИТА ДА ЖИВЕЕ ЕДИН ДЕН МОЯ ЖИВОТ НА МОЯ СМЯТКА!
Защото вече не ме е страх да остана сама. СТРАХ МЕ Е ЕДИНСТВЕНО ДА НЕ СЕ ИЗГУБЯ ОТНОВО, ДОКАТО СЕ ОПИТВАМ ДА ЗАДЪРЖА ХОРА, КОИТО НИКОГА НЕ СА ЗАСЛУЖАВАЛИ МЯСТОТО СИ В ЖИВОТА МИ.
А сега кажете честно: Вие вдигнахте ли вече цената си, или още чакате някой друг да ви обясни колко струвате? 👇
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.