Казват, че в началото светлината преминавала през света и докосвала очите на всички хора, като не пропускала никого, но не всички я виждали. Едни поглеждали към небето и виждали знаци, а други като погледнели нагоре и виждали само облаци. Говори се, че част от хората усещали светлина дори в най-дълбоката и тъмна нощ, а други стояли до нея и се кълнели, че наоколо няма нищо.
Тогава светлината прошепнала:
- Аз не избирам кого да озарявам, навсякъде съм, но за съжаление, не всеки има очи за невидимото.
Тогава хората се замислили върху една скрита истина - едни гледали с очите си, а други, с нещо много по-дълбоко. Тези, които виждали само това, което можело да бъде доказано, търсели форма, причина, обяснение и ако нещо не можело да бъде докоснато, за тях, то не съществувало. Имало и такива, които усещали още преди да разберат и забелязвали тишината между думите, погледа зад погледите, онзи миг, в който нещо невидимо сякаш преминавало през тях. Светлината била една и съща, но различни очи, я търсели.
Затова някои виждали проблясък там, където други виждали празнота. Някои чували зов в тишината, а други чували само самата тишина. И така се наложила нуждата, първо да се събудим, за да осъзнаем, че никога не сме били в тъмнина.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.