Представете си, как в едно училище решили да направят малък експеримент. Учителят събрал десет деца и им показал една висока стена.
- Искам всеки от вас да опита да се изкачи до върха - казал той.
Преди да започнат обаче, добавил:
- Само някои от вас ще успеят, тъй като са по-бързи, по-силни и по-способни.
Децата се спогледали, засмели се, но били и притеснени.
Едно момче си помислило:
„Няма смисъл да опитвам, така или иначе няма да успея.“
Друго дете започнало да се катери, стигнало малко по-нагоре, но се подхлъзнало и паднало, но запазило самообладание и опитало отново.
След няколко минути станало много интересно. Децата, които в началото изглеждали най-уверени, започнали да се отказват, ядосвали се, когато паднат или просто казвали:
- Не мога.
Но едно от децата продължавало. Падало, ставало, но пак опитвало.
Накрая учителят го попитал:
- Защо не се отказа?
Детето свило рамене и отговорило:
- Не знаех дали мога, затова реших да опитвам, докато разбера.
Тогава учителят се усмихнал и казал:
- Точно това беше експериментът.
Целта не беше да видим кой е най-силен или най-способен. Исках да видя кой ще повярва на думите „не мога“, преди дори да е опитал, защото най-голямата пречка пред нас не е задачата, а сравнението ни с другите, тъй като всеки човек започва от различно място.
Затова следващия път, когато си кажеш:
„Не мога. Другите са по-добри от мен.“
спри за секунда и се попитай:
„Ами ако не съм се опитвал достатъчно?“
Може би точно от този въпрос започва и промяната.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.