Ами ако ти кажа, че през по-голямата част от живота си не живееш ти?
Ставаш сутрин, правиш всичко това, което „трябва“, отиваш на местата, където „трябва“, комуникираш с хората, с които си свикнал. Мислиш мислите, които си мислил и вчера, страхуваш се от все същите неща и често повтаряш все същите стари избори. И вечер, тихичко преди да заспиш, си казваш:
„Това е моят живот.“
Но дали е така?
Съществува една неудобна истина, че човек може да бъде програмиран толкова добре, че никога да не разбере, кога е предал управлението. Не с чип, нито с машина, а с нещо далеч по-просто: навик, страх, вина, чужди правила и убеждения, които често не са проверени, нито са наши. Някой те е посъветвал, кой трябва да бъдеш, а сетне ти си го повторил толкова много пъти, забравяйки, че някога това е било чужда идея.
И тук започва истинската загадка:
Ако мислите ти са повлияни, желанията ти са научени, а решенията ти са продиктувани от миналото… колко от „теб“ всъщност е твое?
Може, автопилотът да е реалност или пък измама, измислена, за да ни даде удобно оправдание:
„Такъв съм.“ Но ако не си „такъв“ наистина, а си бил обучен да бъдеш такъв?
И се случва един ден да спреш…. да се съобразяваш, да се страхуваш, да повтаряш и да играеш ролята, която всички очакват от теб.
Тогава какво ще остане?
Може би точно там започваш да разбираш кой си и си задаваш, въпроса с липсващ отговор:
„Кой включи автопилота?“
РЕАЛНОСТ ИЛИ ИЗМАМА?
А ти….сигурен ли си, че в момента избираш?
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.