Казват, че човек първо трябва да намери себе си.
Аз пък реших да направя точно обратното.
Изгубих се.
Съвсем, не много драматично - без дъжд, без влак в 23:47 и без да гледам тъжно през прозореца. Просто един ден спрях да търся.
Оставих старото си „аз“ някъде между „трябва“, „какво ще кажат хората“ и онова велико „утре ще започна“. И попаднах в нищото.
Първоначално беше страшно. Нямаше посока, нямаше план, нямаше дори Google Maps, който да ми каже: „Вие се отклонихте от предварително зададения ви живот.“
Но точно там, в нищото, разбрах нещо.
Когато вече няма какво да губиш, започваш да печелиш себе си.
Без роли.
Без маски.
Без нуждата да се доказваш.
И тогава се случи най-странното, колкото повече се губех, толкова повече се превръщах в това, което винаги съм искала да бъда.
Понякога, трябва да изчезнеш от картата,
за да разбереш, че ти самият си бил мястото, което търсиш.
Така че, ако някой ден ме попитате къде съм…
Ще кажа:
„В нищото.
И за първи път - точно там, където трябва да бъда.“
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.