„Иго“ - нито един от белезите по сърцето ми, не е оставен от враг, а от хора, които ме гледаха в очите и твърдяха, че ме обичат безрезервно.
И точно това боли най-много, защото от врага очакваш удар, но от любимия човек очакваш прегръдка. Някои хора не те нараняват с юмруци, а с думи, мълчание, контрол, вина и с любимото ми „правя го, защото те обичам“, докато малко по малко ти отнемат правото да бъдеш себе си.
И ти търпиш, оправдаваш, прощаваш, мълчиш, докато един ден не се погледнеш и не осъзнаеш, че вече не живееш, но правиш опити да не ядосаш човека, който твърди, че те обича. Това не е любов. Любовта не те кара да ходиш на пръсти, да се страхуваш да говориш, нито да се отказваш от приятели, мечти, свобода и от самия себе си.
Любовта не ти поставя каишка и после да я нарича прегръдка.
И ето я поуката:
Не всеки, който плаче за теб, плаче от любов.
Не всеки, който ревнува, цени реално теб.
Не всеки, който казва „без теб не мога“, знае как да бъде с теб.
Понякога човек трябва да изгуби някого, за да си върне себе си. Затова не се питай само:
„Обича ли ме?“
А и нещо много по-важно:
„Когато съм до този човек, обичам ли още себе си?“
Защото най-страшното иго не е това, което заключва тялото, а това, което те кара доброволно да предадеш душата си.
Ако разпознаваш себе си в тези думи - не мълчи, избери себе си, по възможност днес.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.