Имало едно време един човек, който твърдял, че винаги казва истината.
Един ден го попитали:
- Как разпознаваш истината?
Той отговорил:
- Много лесно, когато нещата са такива, каквито аз ги виждам.
- А ако друг ги вижда различно?
- Тогава той греши.
- Но ако е убеден, че е прав?
Човекът се замислил.
- Тогава… очевидно и двамата виждаме различна истина.
- Значи няма една истина, така ли?
- Напротив има, но моята е по-добре аргументирана.
И точно тогава се появила самата истина - стара, леко уморена жена с очила и чаша кафе.
- Най-после се сетихте за мен - казала тя. - Отдавна ви слушам.
Всички замълчали.
- Кажи ни коя е истинската версия - помолили я те.
Истината въздъхнала:
- Това е проблемът с вас, хората, всеки ме търси, но когато ме намери, първо иска да съвпадам с неговото мнение.
- Но не е ли вярно, че всеки има право на собствено мнение?
- Разбира се - отвърнала истината. - Но никой няма право на собствена гравитация.
Настъпила тишина.
- Тоест? - попитал човекът.
- Тоест нереалистично е да вярвате, че падате нагоре, но това не пречи на подът да има друго мнение.
Всички се засмели.
Тогава един по-смел човек попитал:
- А любовта? И тя ли има обективна истина?
Истината се усмихнала:
- Не, там положението е още по-сложно. При любовта един човек казва „обичам те“, друг чува „ще се промениш“, а трети вече избира завесите за общия им дом.
- А ревността?
- Ревността е субективизмът, който си е сложил костюм и се представя за доказателство.
- А изневярата?
Истината отпила от кафето си.
- Там обикновено всички знаят истината… с изключение на човека, който най-много има нужда да я узнае.
След тези думи човекът попитал:
- Объркан съм, има ли как да разберем кое е истина и кое субективизъм?
Истината оставила чашата си на масата и казала:
- Когато смятате, че твърдението ви е удобно - проверете го два пъти.
- А когато е неудобно?
- Проверете го три пъти.
- А ако пак не ни хареса?
Истината се усмихнала:
Тогава вече не търсите истината, а оправдание. И изчезнала.
Оттогава хората продължили да спорят.
За политика, любов, пари, за това кой е прав и най-вече - кой е виновен.
Само едно нещо се променило:
Преди да кажат:
„Това е истината!“
някои от тях започнали да добавят:
„…поне според мен.“
И това, макар да не решило нито един спор, спасило доста вечери.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.