Имало едно време едно селце, където хората се страхували от всичко. Не се влюбвали, за да не им разбият сърцата, не пътували, за да не се изгубят, не мечтаели прекалено смело, за да не падат отвисоко. Живеели спокойно, разумно и толкова скучно, че дори котките им мъркали от безнадеждност.
В края на селото живеела баба Веса - жена, която била преживяла толкова много, че можела да напише наръчник по любовни разочарования в три тома и приложение с рогатни.
Един ден при нея дошло младо момиче.
- Бабо, страх ме е да започна нещо ново. Ами ако се проваля? Ако ме наранят? Ако накрая всичко свърши зле?
Старицата се засмяла.
- Дете, ако чакаш животът да ти даде гаранция за щастлив край, ще остарееш толкова, че единственото ти приключение ще бъде да смениш марката кисело мляко!
- Но всяко начало е плашещо!
- Разбира се! И първият път, когато се влюбиш, е плашещо. Особено когато той ти напише „хаха“ и ти прекараш три часа в анализ дали е влюбен или просто има проблем с пунктуацията.
Момичето се разсмяло, но скоро отново станало сериозно.
- Ами ако обикна някого и го загубя?
Баба Веса замълчала, сетне извадила от стар сандък едно изсъхнало цвете.
- Някога обичах един мъж повече от собствения си покой. Смяхме се, пътувахме, карахме се за глупости и се сдобрявахме. Той си отиде от този свят много преди мен. Боли ли ме? Да. Съжалявам ли, че го обичах? Нито за секунда!
- Но защо? - попитало момичето.
- Защото предпочитам да плача за любовта, която съм имала, отколкото да прекарам живота си в съжаление за любов, която не съм посмяла да изживея. Само за едно съжалявам - че му позволих сам да избере тапетите в хола, човек трябва да има граници!
Момичето избухнало в смях.
- Значи всичко хубаво, все някога свършва?
- Не всичко, някои лоши навици остават цял живот! Но да, нищо не ни е обещава вечност. Цветята увяхват, хората си тръгват, младостта отминава, затова не отлагай живота, докато чакаш идеалния момент. Той е като идеалния мъж - всички го търсят, но никой не може да го намери в работно време!
На следващата сутрин момичето застанало пред черната гора - място, от което никой не се връщал същият.
- Ами ако се изгубя? - извикало то.
- Ще намериш път! - отвърнала старицата.
- Но ако ме наранят?
- Ще зараснеш!
- А ако накрая остана сама?
Баба Веса се усмихнала тъжно.
- Тогава поне ще имаш истории за разказване, вместо оправдания защо никога не си започвала.
Момичето прекрачило прага на гората. Никой не знае какво се случило там. Може би намерило любовта или загубило нещо ценно, а може и да се е провалило толкова зрелищно, за да разказва историята на приятелите си, докато всички се смеели.
Но се върнало различно, по- смело, по-мъдро и по-жизнено от всякога.
И постепенно хората в селото също започнали да рискуват. Влюбвали се, пътували, сменяли работата си, сбъдвали мечти. Някои плачели, други се проваляли, а трети откривали, че най-голямата им грешка била да чакат толкова дълго.
Защото разбрали една проста истина:
Всяко начало е малко плашещо, защото не знаем какво ни очаква, краят обикновено е тъжен, защото ни отнема нещо, което сме обикнали, но между тях се случва животът - с всичките му грешки, страсти, смях, сълзи и незабравими мигове.
И може би най-голямата трагедия не е да обичаш, да загубиш, да опиташ и да се провалиш, а да стигнеш до края, без никога да си имал смелостта да започнеш.
Защото животът не ти обещава щастлив край, но ти дава история и ти оставя избора как да я изживееш. А когато дойде последната страница, нека поне имаш какво да си спомниш и няколко глупости, за които да се смееш, вместо да съжаляваш.
Защото не е важно историята ти да продължи вечно, а да си струва да бъде разказана.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.