Имало едно време, в края на една тиха гора, малко момиче на име Елица, която не приличала на останалите деца. Докато другите деца тичали, тя спирала да наблюдава как мравките си строят пътечки. Когато приятелите и, се смеели шумно, тя слушала песента на вятъра в листата на дърветата, а в случай, че всички гледали дъгата, Елица забелязвала малката капка роса, в която се отразявали всички цветове.
- Защо винаги се заглеждаш в такива дребни неща? - питали я връстниците и.
Елица само се усмихвала.
- Защото те ми разказват истории.
Всяка вечер тя сядала до прозореца, гледала небето и понякога и се струвало, че звездите тихо си шепнат, дори приличало на разговор по между им.
- Дали само аз ги чувам? - чудела се тя, макар да знаела, че никой не ѝ вярвал.
Един ден в гората пристигнала вест. Изчезнала била звездата на надеждата, а без нея цветята не ухаели така силно. Птиците пеели по-тихо, а нощното небе изглеждало тъжно и мрачно.
Царят на гората изпратил най-смелите животни да я търсят. Вълкът тръгнал през планините. Орелът прелетял над облаците. Еленът препуснал през поляните.
Елица също поискала да помогне.
Някои се усмихнали.
- Ти?
- Ти си толкова малка… и толкова тиха… , а това е работа за смелчаци.
Елица навела глава, смутена, че може би наистина не е достатъчно смела. Но вечерта, когато погледнала към небето, чула съвсем тих шепот.
- Потърси на мястото, където никой не се досеща да гледа…
На следващата сутрин тя тръгнала, вървейки бавно и наблюдавала всичко около себе си. Видяла, че една маргаритка е наведена повече от останалите, а до нея тревата била влажна, на едното листо имало сребрист прашец. По-нататък намерила малко перце, което светело, а сетне забелязала, че пеперудите не летят към слънцето, а към една тъмна пещера.
- Странно… -прошепнала тя.
Влязла вътре, пещерата била много тиха, а в самия ѝ край, между камъните, светела уплашено съвсем мъничка звезда,
- Всички ме търсят високо в небето - прошепнала звездичката.
- Но никой не погледна тук долу…
Елица внимателно я взела в шепите си.
- Не се страхувай.
Понякога и най-ярките звезди имат нужда някой да ги прегърне и щом излезли от пещерата, звездата започнала да свети все по-силно. Небето отново заблестяло, цветята разцъфнали, а птиците запели.
Когато се върнали в гората, всички били изненадани.
- Как успя да я намериш?
Елица се усмихнала.
- Аз просто забелязах онова, което другите подминаваха.
Тогава старата сова Мъдриха рекла:
- Светът се нуждае от бързи крака и от силни ръце.
Но най-вече, има огромна нужда от очи, които виждат невидимото, и сърце, което усеща чуждата болка.
Царят на гората подарил на Елица малка сребърна звездичка.
- Това е ордена на доброто сърце, получава го този, който вижда красотата там, където другите не поглеждат.
От този ден Елица вече не се притеснявала, че е по-тиха от другите, разбрала, че не е нужно да говориш силно, за да бъдеш чут. Чувствителността не е слабост. Тя е способността да забелязваш красотата, да разбираш чувствата на другите и да носиш светлина с добротата на своето сърце. Всеки човек има свой дар, а понякога най-тихите сърца променят света най-много.
Вечерите, Елица продължила да гледа звездите, а те все така ѝ шепнели.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.