Далеч отвъд седемте хълма се намирала вълшебна долина, където всяко дете имало своя магическа сила. Едни можели да разговарят с животните, други лекували цветята само с докосване, а трети карали звездите да светят по-ярко. В тази долина живеело едно момче на име Николай , когото всички наричали огненото сърце, защото всичко в него било силно.
Когато се смеел - цялата гора ехтяла.
Когато се радвал - скачал толкова високо, че птиците се стряскали.
Когато се ядосвал - дори листата по дърветата затрепервали.
Николай винаги бил пръв.
Първи тичал.
Първи скачал.
Първи вдигал ръка.
Първи започвал нова игра.
И ако някой казвал:
- Не можем.
Николай веднага отвръщал:
- Аз мога!
Приятелите му се възхищавали на смелостта му, но понякога се страхували от избухливия му характер. Един ден вълшебният цар на долината изпратил послание до всички деца.
„В сърцето на планината е скрит кристала на смелостта. Само този, който го намери, ще стане пазител на долината.“
Всички деца тръгнали натам, а Николай препускал най-отпред.
- Побързайте! - викал той.
- Ако се бавите, никога няма да стигнем!
По пътя срещнали малка костенурка, обърната по гръб.
- Помогнете ми… - прошепнала тя.
- Нямаме време! - казал Николай и продължил.
После видели паднало дърво, под което било заклещено малко сърне.
- Да му помогнем - предложили другите.
- После! Първо кристалът!
И пак хукнал напред и колкото повече се катерел, толкова по-труден ставал пътят. Изведнъж стигнал до огромна каменна врата, на която пишело:
“Само силното сърце не ще отвори тази врата, но спокойното ще може.”
- Какви глупости! - ядосал се Николай.
Започнал да блъска, да дърпа, рита и да вика, но вратата не помръдвала. Толкова се ядосал, че юмруците му почервенели. Тогава зад него тихо се появила една стара лисица със сребърна козина.
- Защо се бориш с вратата? - попитала тя.
- Защото е инат!
- Не. Тя чака.
- Какво чака?
- Ти да станеш по-силен.
- Аз вече съм най-силният!
Лисицата се усмихнала.
- Не. Ти си най-бързият. Най-смелият. Най-решителният. Но още не си най-силният.
- Каква е разликата?
- Истинската сила не е да победиш другите, а да победиш гнева в себе си.
Николай замълчал.
- А как се прави това?
- Всеки път, когато усетиш огъня в сърцето си, не го гаси - превърни го в светлина.
- Как?
- Спри.
Поеми въздух. Преброй до пет. Помисли. После действай, а не обратното.
Виктор решил да опита. Затворил очи. Поел бавно въздух.
Едно…Две…Три…Четири…Пет…
Сърцето му вече не туптяло като буря, станало спокойно и поставил ръката си върху огромната врата.
Без да я бута. Без да вика. Без да се ядосва и вратата сама се отворила и прозрачния кристал светел като изгрев.
Когато Николай го докоснал, кристалът прошепнал:
- Смелост имаше още от първия ден.
Но днес откри най-голямата си сила - самообладанието.
На връщане момчето вече не препускало напред. Първо обърнало костенурката. После помогнало на сърната и накрая събрало всички приятели.
- Защо чакаш останалите? - попитало зайчето.
Николай се усмихнал.
- Защото един водач не върви сам, а помага на всички да стигнат заедно.
Когато се върнали в долината, царят не погледнал кристала, а се вторачил в Николай.
- Намери ли съкровището?
- Да.
- Къде е?
Момчето сложило ръка върху сърцето си.
- Тук.
На следващия ден всички забелязали, че Николай все още бил смел, силен и решителен, все още обичал приключенията и не се страхувал от трудностите, но вече знаел кога да говори и кога да слуша, кога да тича и кога да почака, кога да използва силата си и кога - добротата си.
Оттогава в долината казвали:
„Огънят може да изгори гората, но ако го пазиш в сърцето си с мъдрост, той ще осветява пътя на всички.“
Смелостта и силата са прекрасни качества, но най-големият герой е този, който умее да управлява емоциите си, да бъде търпелив и да използва силата си, за да помага на другите.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.