Всяка вечер, когато светът утихваше, далеч зад седемте сини планини проблясваше златна светлина и Лъчи я следваше неотлъчно. Все по-нагоре и все по-навътре, докато не стигна до една кръгла поляна. Там лежеше огромен златен дракон.
- Добре дошъл, Лъчи - каза той.
Под крилото му не лежеше злато, там имаше хиляди малки светлинки.
- Това е моето съкровище - прошепна драконът. - Светлината на добрите сърца.
Лъчи погледна пламъчетата- някои сияеха ярко, други едва мъждукаха.
- А изгасват ли някога?
Драконът се усмихна.
- Не. Светлината може да стане тиха… но никога не изчезва.
Тя се понесе над планините, докосна звездите и се върна обратно -право в сърцата на хората. Лъчи усети топлина.
- Какво беше това?
- Напомняне - каза драконът. - Да помниш, че светлината винаги е била вътре в теб.
После добави:
- Когато се страхуваш - обърни се навътре. Когато се изгубиш - обърни се навътре. Когато забравиш кой си - обърни се навътре. Там, дълбоко в теб се намира силната светлина. И винаги е била там.
От този ден Лъчи започна да я споделя.
С една ръка.
С една прегръдка.
С една добра дума.
С една усмивка.
А далеч зад седемте сини планини старият дракон се усмихваше, защото знаеше:
Истинските дракони не пазят злато.
Те пазят светлината.
А светлината живее само там, където има доброта.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.