След като Лъчи откри пещерата на тихия пламък, започна да усеща, че всяка вечер звездите светят една идея по - различно, някои трепкаха весело, други сияеха спокойно, а една малка златна звездичка всяка нощ мигаше по - три пъти.
Точно три……Миг…миг…миг…
И сякаш казваше:
- „Ела.“
Една вечер искрицата в сърцето на Лъчи затанцува още по-лудо.
- Днес ще срещнеш онзи, който пази най-ценния дар.
- Какъв дар? - прошепна Лъчи.
- Дарът, който никога не свършва, когато го споделяш.
Лъчи тръгна по познатата златна пътечка, но този път тя не водеше към пещерата, а все по-нагоре, през меки хълмове, покрай сребърни поточета, докато накрая стигна до едно огромно старо дърво. Стволът му беше широк като къща, а клоните му докосваха облаците. В корените му светеше малка вратичка и Лъчи почука три пъти…чук…чук…чук…..и вратата се отвори сама. Вътре беше топло, от нещо много древно и много добро. В средата на залата седеше старец с брада, мека като облак, а очите му блестяха като утринна роса. На дланта му лежеше едно малко златно светещо въгленче, толкова живо, че привлече вниманието на Лъчи.
- Добре дошъл, Лъчи - усмихна се старецът.
- Вие кой сте?
- Аз пазя на това въгленче.
- Защо го пазите?
Старецът се усмихна още по-широко.
- Защото това не е обикновено въгленче, събрало е всички добрини, които някога са били направени. Всяка прегръдка. Всяко „благодаря“. Всяко „извинявай“. Всяка подадена ръка. Всяка смела постъпка. Всички те живеят тук.
Лъчи се наведе по-близо и видя нещо възхитително - вътре в златното въгленче се движеше светлина, приличаща на смях, песен или пък усмивка.
- То е живо! - възкликна Лъчи.
- Да - кимна стареца. - Защото добротата винаги е жива.
После старецът подаде въгленчето на Лъчи.
- Дръж го.
Лъчи внимателно го взе и в същия миг усети как сърцето му сякаш стана по-леко, по-светло и по-широко.
- Защо се случва това?
- Защото когато носиш доброта, в сърцето винаги има и нещо повече.
- Ами ако някой е тъжен?
- Подари му усмивка.
- Ако е сам?
- Бъди до него.
- Ако се страхува?
- Напомни му, че не е сам.
Всеки такъв избор прави това магично въгленче по-сияйно.
Лъчи погледна към малкото въгленче, което вече светеше малко по-силно.
- Аз ли го направих?
- Да.
Пазителят леко докосна въгленчето и от него излетяха десетки малки златни искри.
Но вместо да паднат… полетяха нагоре към небето и всяка искрица се превърна в нова звезда.
- Виждаш ли? - рече стареца.
- Всяка добра постъпка осветява не само човека, който я прави, а също и света.
Лъчи стоеше безмълвно. Никога не беше предполагал, че една малка усмивка може да стигне чак до звездите.
Преди да си тръгне, стареца сложи ръка върху рамото му.
- Запомни една древна тайна:
Огънят не става по-малък, когато запали друга свещ. Светлината никога не се разделя, само се умножава.
Лъчи се усмихна, прибра се у дома, прегърна силно мама.
После помогна на приятел и сподели играчка. Каза „благодаря“.
И всяка вечер, когато поглеждаше към небето, му се струваше, че звездите са станали с една повече, може би защото някъде, високо над облаците, едно малко златно въгленче продължаваше тихо да свети…..и да чака следващото добро сърце, което ще избере светлината.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.