Една приказна легенда за малките мечтатели, които знаят, че най-голямата магия се крие в смеха, въображението и свободната игра.
Имало едно време, толкова отдавна, когато дори звездите били още мънички, една необикновена гора, наречена на хиляди игри.
Там дърветата растели с главата надолу, облаците имали гъделичкащи коремчета, а цветята пеели:
- Ла-ла-ла! Хайде да играем сега!
В тази гора живеели зайчета, които скачали по-дълго от дъгата, катерички, които умеели да правят салта и таралежчета, които носели листенца вместо шапки.
Но най-необикновен от всички бил един малък, пухкав герой на име Смехотворко. Той имал синьо носле, зеленикави ушички, коса като разпиляна дъга и обувки, които подскачали сами. Когато се смеел, от устата му излитали сапунени мехурчета, а когато кихнел, от носа му изскачали три шарени пеперуди.
А когато се завъртял три пъти и извикал:
- ХОП-ТРОП-МИШУШОП!
…се случвало нещо наистина невероятно!
Понякога ушите му ставали толкова дълги, че можел да лети с тях. Друг път краката му се превръщали в пружинки, а веднъж цялата му опашка се превърнала в шоколадова пързалка!
- Хи-хи-хи! Ха-ха-ха! - смеел се Смехотворко. - Светът е една огромна игра!
Една сутрин Смехотворко се събудил от странен звук:
Дзън! Дзън! Дзън!
Звукът идвал от най-старото дърво в гората - това на мечтите.
На един от клоните му висяло малко златно звънче, което никой никога не бил виждал, а до него имало бележка:
„Само онзи, който умее да играе от сърце, може да събуди магията на гората.“
- Охо! - възкликнал Смехотворко. - Това звучи като работа за мен!
Той повикал приятелите си.
Дошло зайчето Пухчо, което обичало да скача, катеричката Шуши, която обичала да се катери и малкото мече Буби, което обичало да танцува, макар че понякога стъпвало върху собствените си лапички.
- Как да събудим звънчето? - попитало Пухчо.
- Със скок! - предложил Смехотворко.
И всички скочили. Хоп! Нищо.
- С танц! - предложила Шуши.
Те затанцували наляво, надясно, напред и назад. Троп-троп! Пляс-пляс! Но звънчето останало тихо.
- Може би трябва да се смеем! - казало мечето Буби.
И започнали да се смеят. Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Хо-хо-хо!
Смехотворко се завъртял толкова бързо, че дъгата в косата му се развяла като цветно знаменце. Но звънчето пак не звъннало и тогава всички седнали под дървото.
- Ами ако не знаем правилната игра? - прошепнал Пухчо.
Смехотворко се замислил, погледнал приятелите си и се усмихнал.
- А кой е казал, че трябва да има правилна игра?
Взел едно листо, сложил го на главата си и обявил:
- Аз съм крал Листопад Първи! Заповядвам на всички да измислят най-щурата игра на света!
Пухчо започнал да скача през невидими локви, Шуши направила от шишарки малки космически кораби, Буби се престорил на облак, който яде ягодови сладоледи, а Смехотворко… той се превърнал в летяща краставица!
И тогава…ДЗЪЪЪЪЪН! Златното звънче засияло!
От него се разлетели хиляди искрящи светлинки, превърнали се в летящи хвърчила, говорещи цветя, дъвчащи дъвка облачета и малки звездички, които танцували във въздуха. Гората се събудила!……
От този ден нататък гората на хилядата игри станала най-веселото място на света.
Зайчетата строели замъци от възглавници, катеричките организирали състезания с шишарки, мечетата се престрували на пирати, които търсят съкровища под кухненската маса, а Смехотворко измислял нови игри всеки ден.
Имало игра на невидимите великани, игра на танцуващите динозаври, игра на космическите сладкари и дори игра, в която всички трябвало да ходят като смешни патета.
Но най-любимата му игра била да застава насред поляната, да разперва ръце и да пита:
- Ако можеше да станеш каквото си поискаш, какво щеше да бъдеш?
- Аз ще бъда дракон с крила от дъга! - казвал Пухчо.
- Аз ще бъда капитан на кораб, който плава по звездите! - викала Шуши.
- А аз ще бъда мечка, която може да прегръща целия свят! - смеело се Буби.
Смехотворко пляскал с ръце.
- Тогава да започваме! Защото в нашата гора всичко е възможно!
И знаете ли какво? Всяко дете, което затворело очи и си представело нещо прекрасно, можело да чуе тихичко звънче. Дзън… дзън… дзън… Това било златното звънче на Смехотворко. То напомняло на всички деца, че не е нужно да имат магическа пръчка, за да създават чудеса. Достатъчно е да имат сърце, което се радва и въображение, което не познава граници.
А Смехотворко още ли е там?
Разказват, че когато вечер стане тихо, луната наднича през прозореца на всяко дете и ако то се усмихне, преди да заспи, някъде далеч Смехотворко подскача радостно.
- Хи-хи-хи! Още едно малко мечтателче! - прошепва той.
После оставя до възглавницата му невидимо вълшебно зрънце, а на сутринта зрънцето се превръща в нова идея….. за крепост от одеяла…….за пътешествие до Луната……или пък в идея за игра, в която всички чорапи са крокодили, а диванът е огромен пиратски кораб.
Защото Смехотворко знае една тайна, която никога не бива да забравяме:
Детството е най-вълшебното приключение, а въображението е ключът към всички врати. И докато има деца, които мечтаят, смеят се и играят на воля, златното звънче никога няма да замлъкне. Дзън! Дзън! Дзън!
А сега…затвори очи за миг и се заслушай.
Може би Смехотворко вече те вика.
- Ей, ти-и-и! Да! Точно ти! Какво ще играем днес?
Хайде, малък мечтателю!
Избери си вълшебство и продължи легендата!
1. В какво искаш да се превърнеш?
- Дракон, който диша сапунени мехурчета
- Облак, който раздава прегръдки
- Заек с вълшебни пружинести крака
- Звезда, която може да танцува
2. Къде ще играеш със Смехотворко?
- В космически кораб от кашони
- В замък от възглавници
- В джунгла от плюшени играчки
- Под морето с говорещи рибки
Да започнем приключението!
Защото най-хубавите приказки, не свършват с последната страница, а започват, когато детето остави книгата и започне да мечтае.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.