В една малка гора, под един много голям дъб, живеело мишле на име Мъри. Бил весел, обичал да подскача, да се смее и най-вече - да прави големи пакости.
Един ден Мъри видял таралежа Тото да върви бавно и тъжно.
- Какво ти е, Тото? - попитал Мъри.
- Изгубих си ябълката - въздъхнал Тото. - Беше ми последната.
Мъри веднага извадил от джобчето си половин бисквитка.
- Заповядай!
Тото се усмихнал.
- Благодаря ти!
- Няма защо - казал Мъри. - Само че… ако знаех, че ще ти я дам, щях да си запазя цялата.
Тото се засмял.
- Тогава нямаше да ми помогнеш със състрадание
- А как е нужно да бъде?
- Да ти пука, когато на някого му е мъчно и да направиш нещо, за да му стане поне мъничко по-добре.
Мъри се замислил.
Тъкмо тогава от храстите се чуло:
- Помощ! Помощ!
Това била катеричката Рижка. Опашката ѝ била заплетена в един клон.
Мъри хукнал.
- Дръж се, Рижке!
Повикал Тото, той зайчето Боби, който повикал бухала, а той на свой ред повикал… никого, защото всички вече били там.
Заедно освободили Рижка.
- Благодаря ви! - казала тя.
Мъри се усмихнал.
- Знаеш ли Тото, май разбрах нещо.
- Какво?
- Състраданието е като бисквитка.
- Как така?
- Като я разделиш, става по-малка…
Мъри погледнал половината в лапичката си - но когато я споделиш, някак си става по-вкусна!
Всички се засмели, а от този ден нататък, в гората имало едно ново правило:
Ако видиш някого тъжен - не го подминавай.
Ако можеш да помогнеш - го направи.
А ако имаш бисквитка - раздели я!
Само че Боби зайчето добавило:
- Освен ако не е морков.
- Защо? - попитали всички.
- Защото морковите не се делят!
И хукнало с моркова в уста. Всички го погнали, смеейки се.
А Мъри?
Записал в тетрадката си:
„Доброто сърце не става по-малко, когато дава. Става по-голямо.“
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.