Имало едно време едно дете на име Алекс, който бил много добро дете. Винаги поздравявал, благодарял, помагал, и никога не влизал в конфликти.
Но имало нещо, което никой не знаел, нашия герой почти никога не казвал какво мисли.
Ако приятелите му искали да играят футбол, а той мечтаел да рисува, той тихичко шепнел:
- Добре…
Ако някой вземел любимата му играчка, той само свивал рамене, а ако нещо го натъжавало, се усмихвал, за да не разстрои другите.
Всички казвали с възхищение:
- Алекс е най-послушното дете.
Но вечер, когато оставал сам, в тишината и тъмната стая, сърцето му ставало тежко като камъче.
Една нощ през прозореца влетяло малко светещо птиче.
Перата му били сребърни, а очите му блестели като звездички.
- Здравей, Алекс.
- Какво си ти?
- Аз съм тихия шепот на гласа.
- На какъв глас?
- На този, който живее вътре в теб.
Алекс се огледал.
- Но аз нямам такъв.
Птичето се усмихнало.
- Имаш.
Просто толкова дълго си го крил, че почти си забравил как ти говори.
Разперило криле и стаята магично се изпълнила със златиста светлина, а двамата се озовали в една необикновена обширна гора. На дърветата вместо листа висяли малки звънчета, които пазели тишина.
- Защо е толкова тихо? - попитал Алекс.
- Защото това е гората на премълчаните думи.
Тук идват всички неизказани желания.
Всяко неизречено „не“ и всички скрити и тайни мечти.
Алекс се заслушал.
Отнякъде се чул едва доловим шепот.
„И аз исках да играя…“
„Аз не обичам тази игра…“
„Моля те, върни ми играчката…“
„Искам и аз да кажа нещо…“
- Кой говори? - прошепнал Алекс.
Това са думите, на децата, които не са посмели да кажат нищо.
Птичката го повела по една пътека и много скоро стигнали до малко езеро. Водата му била съвсем гладка.
- Погледни внимателно.
Алекс се навел, но вместо отражението си видял едно малко светлинно човече свито на топчица.
- Кой е това?
- Това е твоят вътрешен глас.
- Защо е толкова малък и плах?
- Защото рядко го слушаш.
Алекс се натъжил.
- Но аз, не искам да нараня никого.
- Да кажеш какво чувстваш не означава да нараниш някого - отвърнало птичето.
- Но ако всички започнат да ми се сърдят? Какво ще правя?
- Истинските приятели ще поискат да знаят как се чувстваш.
Тогава Птичката му подала едно малко златно перце.
- Това е перото на смелите думи, не е магия, но напомня нещо важно: Твоите чувства също имат значение.
На следващата сутрин Алекс отишъл в парка.
Приятелите му вече били решили:
-Днес всички ще играем на криеница!
Алекс поел дълбоко въздух, сърцето му туптяло силно, стиснал силно златното перце в джоба си.
После тихичко изрекъл:
- Може ли… след това да рисуваме?
Настъпила тишина.
- Разбира се! - усмихнало се едно от момичетата.
- Аз също обичам да рисувам.
- И аз! - извикало друго дете.
Очите на Алекс станали големи изпълнени с надежда.
Толкова било лесно.
На следващия ден едно момче взело любимия му молив без да попита.
Преди Алекс щеше да замълчи.
Но този път спокойно казал:
- Това е моят молив. Моля те, върни ми го, когато приключиш.
- Извинявай. Не знаех - отвърнало момчето и веднага му го подало.
Алекс се усмихнал.
Никой не се разсърдил.
Никой не му се подиграл.
Напротив.
Децата започнали да го разбират все по-добре.
Вечерта птичето на гласа отново кацнало на открехнатия прозорец.
- Виж какво се случи.
Алекс погледнал към езерото в магическата гора, където малкото светлинно човече, вече не било свито, а изглеждало пораснало, с изправена стойка и сияело.
- Как стана толкова голямо?
Птичката се усмихнала.
- Всеки път, когато казваш какво чувстваш с доброта и уважение, твоят вътрешен глас става по-силен.
От този ден Алекс не престанал да бъде добър.
Не станал шумен.
Не започнал да се кара.
Той просто научил, че добротата към другите върви ръка за ръка с добротата и към самия себе си.
Защото човек, който уважава собствените си чувства, по-смело уважава и чувствата на другите.
А ако някога минаваш през тиха гора и чуеш звън на малкото сребърно звънче, знай, че някое дете току-що е намерило смелост да каже:
- Това мисля аз.
- Това чувствам аз.
- И моят глас е важен.
Да бъдеш добър не означава винаги да се съгласяваш. Имаш право спокойно и с уважение да казваш какво мислиш, какво чувстваш и от какво имаш нужда. Твоят глас е важен ценен.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.