Никой в гората на мислите нямаше представа кога е родена тя. Едни споделяха, че първото дърво е израснало от само една добра мисъл, други вярваха, че гората се е появила от една сълза, паднала на земята и решила да създаде живот.
Стария дъб само мълчеше, защото знаеше малка истината - гората не беше създадена, а се раждаше всеки ден, с всяка мисъл, чувство и направен избор.
Гората на мислите беше различна от всички други гори, дърветата не растяха само нагоре, но и навътре. Корените им стигаха до тайни места, където се пазеха толкова стари спомени. Клоните им докосваха мечти, които още не бяха станали реалност, а листата им шумяха със звука на думите, които хората никога не бяха изрекли.
В центъра на гората стоеше стария дъб, а в близост до него течеше непокорната - реката Лея. В сенките и живееше вълкът Вар. По високите клони летеше Мора, в старата букова хралупа пазеше знанията си Орин, а по-малките пътеки се тътреше Трънко.
Всички си мислеха, че живеят в гората, но малцина разбираха, че бяха част от нея.
Един ден Трънко попита стария дъб:
- Защо тази гора се нарича гората на мислите?
Дъбът прошумоля с листата си и рече:
- Защото всяка мисъл е като семе.
- Какво означава това?
- Ако я поливаш всеки ден, тя расте.
- А ако е лоша мисъл?
Дъбът замълча за момент и въздъхна:
- И тя расте.
Трънко се огледа.
Значи гората е пълна и с добри, и лоши дървета?
- Да.
- И не можеш ли, да ги изсечеш всички?
- Не.
- Тогава какво правим?
Дъбът отговори:
- Учим се, кои дървета да поливаме.
В най-далечната част на гората имало място, наречено полето на забравените мисли, където растяли малки, но полуизсъхнали растения.Това били мислите, в които с времето някой бе повярвал:
„Не съм достатъчно добър.“
„Няма да успея.“
„Не заслужавам.“
И много животни странили от това място, въпреки, че гората го криела, защото била наясно, че скритото, не може да бъде излекувано.
Една нощ, съвсем случайно, Трънко се изгубил.Вървял дълго между дърветата и колкото повече се страхувал, толкова по-тъмна ставала гората.
Внезапно чул гласа на черната врана Мора:
- Какво виждаш?
- Тъмнина.
- А какво чувстваш?
- Страх.
- А възможно ли е гората да е същата, но твоите мисли да са променили начина, по който я виждаш?
Трънко се замислил, погледнал отново и забелязал малки светулки между дърветата.Те винаги били там, но страхът му ги скривал.
Тогава Трънко разбрал най-голямата тайна на гората - тя не показвала това, което искаме да видим, а онова, което носим в себе си.
“Ако сърцето ти е спокойно, ще чуеш песента на птиците.”
“Ако умът ти е объркан, ще чуеш само шума на листата.”
С времето всички жители на гората разбрали нещо важно - не можеш да контролираш всяка мисъл, която се появява, но би могъл, да избираш коя да превърнеш в дърво. Не можеш да избегнеш всяка буря, но да избереш какви корени да пуснеш е възможно. Не можеш да промениш миналото, но би могъл, да започнеш отглеждането на нова гора от днешния ден.
И затова, когато някой странник пристигнеше в гората на мислите и попиташе:
- Къде се намирам?
Гората отговаряше тихо:
- Там, където винаги си бил: в собствените си мисли.
А когато човек се научи да се грижи за тях…вътре в теб започва да расте най-красивата гора.
„Пази мислите си, защото от тях един ден ще се появи светът, в който ще живееш.“
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.