В най-тихата част на гората на мислите, под корените на стария дъб, живееше малко таралежче - Трънко.
Той не беше най-силното животно, нито най-бързото или пък най-умното, но имаше нещо, което никой друг в гората не притежаваше - силата да задава въпроси.
Докато останалите животни живеещи около стария дъб, търсеха виновни за страховете си, Трънко се питаше:
- „Защо ме е страх?“
Докато другите обвиняваха съдбата, той се чудеше:
- „Какво мога да науча?“
Поради тази причина стария дъб го забеляза още в първия ден, защото беше възхитен от готовността му да се учи.
Трънко носеше малка кожена торбичка, подарена му от баба му, която на пръв поглед тя изглеждаше празна.
Но мъдрата жена му бе дала ценен съвет:
- „Тази торбичка, не е предназначена за вещи, пълни се само с мъдрост.“
След всяка среща, след всяка грешка и след всяка победа в торбичката се появяваше, по-едно малък светещ жълъд - символ на всеки разбран урок. Колкото повече, се извисяваше духовно той, толкова, по - мощна светлина излъчваха жълъдите.
Но както всички живи същества, Трънко имаше един недостатък - страха да не разочарова другите. Понякога казваше „да“, когато си мислеше за „не“ и често мълчеше, когато знаеше дадена истина. Вървеше по - чужди пътеки, само защото всички се били втурнали натам. Но всяка изказана дума го променяше и след всяко изпитание игличките му ставаха една идея по-здрави. Не за да нараняват, а за да го предпазват. Той постепенно разбираше, че истинската сила не е в това да бъдеш твърд към света, а честен към себе си.
Най-добрият му приятел - гарванът Сивокрил, никога не даваше готови решения и също задаваше въпроси, които оставаха в съзнанието на Трънко дни наред.
Всяка вечер таралежчето се връщаше при стария дъб, за да разкаже какво е научил. И винаги, когато успяваше сам да открие една смела истината, нова клонка на дъба се разлистваше. Така гората растеше заедно с него.
Дълбоко в сърцето и се намираше и дървото на светлината.
То можеше да цъфти , само ако някой събере дванадесетте жълъда на мъдростта, получени не от думи, а чрез преживяване.
Трънко още не знаеше това, живееше, допускаше грешки, сетне се изправяше и продължаваше. Но съдбата вече беше избрала него, защото който е готов да признае собствените си страхове, може един ден да помогне и на другите да победят своите.
Така започна пътешествието на едно малко таралежче, което не търсеше слава, богатство или власт, а най-трудното нещо на света - да опознае собственото си сърце.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.