В гората живееше, малко зайче на име Туп-Туп, което винаги бързаше.
Туп-Туп подскачаше:
- Бързо, бързо! Нямам време!
Един ден, докато тичаше към поляната, чу:
- Помощ…
Туп-Туп спря, погледна наляво, после надясно и под един голям лист видя малко таралежче.
- Какво се случи? - попита Туп-Туп.
- Не мога да изляза… листа много тежи.
Туп-Туп погледна поляната, където го чакаха приятелите му, а играта им вече започваше.
- Аз… трябва да вървя - каза той.
Направи една крачка, после още една, но нещо в сърцето му прошепна:
„Спри. Погледни. Помогни.“
Туп-Туп се върна, взе листа с двете си лапички, дръпна, после по-силно.
- Хайде… хайде…
Таралежчето също се напъна.
- Заедно!
Туп-Туп се усмихна.
Заедно.
Дърп-туп!
Листът полетя настрани и таралежчето беше свободно.
- Благодаря ти! - каза то.
И тогава се случи нещо странно. Туп-Туп вече не бързаше, в гърдите му беше станало топло, толкова топло, сякаш малко слънце беше влязло вътре.
- Май… помощта също е приключение - каза той.
Двамата тръгнаха към поляната и когато стигнаха, приятелите вече бяха започнали играта.
- Къде беше? - попитаха те.
Туп-Туп погледна таралежчето.
После се усмихна.
- Помагах.
- А получи ли нещо? - попита го катеричката.
Туп-Туп се замисли, погледна сърцето си и каза:
- Да.
- Какво?
Той сложи лапичка на гърдите си.
- Топло сърце.
От този ден, когато Туп-Туп чуеше:
„Помощ…“
Спираше, поглеждаше и си казваше:
„Мога да помогна.
Една малка помощ за една голяма усмивка.“
И знаете ли какво?
Колкото повече помагаше, толкова по-голямо ставаше малкото му сърце.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.