Мартин бил на девет години и имал един много досаден навик - всеки път, когато нещо му се сторело трудно, казвал:
- Не мога.
Не можел да кара колело без помощни колела, да решава трудни задачи, да рисува добре и да говори пред класа.
Понякога дори не можел да си намери чорапите.
- Мамо, къде са ми чорапите?
- В стаята ти.
- Не ги виждам.
- Защото стаята ти изглежда така, сякаш чорапите са последният ти проблем.
Мартин въздъхнал.
- Не мога да си подреждам стаята сега.
Една сутрин учителката им казала:
Следващата седмица всеки ще се опита да направи нещо, което смята за трудно или невъзможно.
Мартин веднага се притеснил.
„Това няма да стане“, помисли си той, а в главата му сякаш някой прошепнал:
„Не можеш.“
Мартин не знаел кой говори, но този глас му бил много познат.
На следващия ден баща му изкарал старото колело.
- Време е да махнем помощните колела, сине.
- Не мога.
- А опита ли?
- Не.
- Тогава откъде знаеш, че не можеш?
Мартин свил рамене, качил се на колелото, потеглил и след три секунди паднал в тревата.
- Видя ли, тате?! Не мога!
Баща му се засмял.
- Не е вярно. Видях само, че падна.
- Същото е.
- Не е, сине. Това, че падна, значи, че си опитал, а ако изобщо не опиташ, тогава наистина няма как да разбереш.
Мартин не казал нищо, качил се отново, паднал и така на петия опит изминал няколко метра пазейки равновесие.
- Видя ли?! - извикал баща му.
Мартин се усмихнал.
- Май си прав… мога.
Когато дошъл, деня на смелостта Мартин застанал пред целия клас.
- Какво ще покажеш? - попитала учителката.
- Ще карам колело без помощни колела.
- Сигурен ли си, че можеш?
Мартин се замислил и се усмихнал.
-Права сте, още се уча, но ще опитам.
Той потеглил, първите няколко метра били малко криви, но после запазил баланса и продължил. Когато спрял, целият клас ръкопляскал.
Мартин погледнал колелото и се засмял. Когато казвал „Не мога“, понякога всъщност казвал: „Още не съм се научил.“ А това са две много различни ситуации.
Оттогава, когато нещо му се струвало трудно, Мартин първо си казвал:
- Не мога…
Но после добавял:
- Все още….
С времето „още“ почти изчезвало от речта, а „мога“ - все по- често споменавано.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.