В едно малко селце, край гората, живееше момченце на име Мико, който бил много любопитен, ама много. Когато видеше нещо интересно, очите му ставаха големи като две лъскави топчета.
Един следобед Мико играеше в стаята, където на рафта зад него, имаше красива синя чаша. Тя била специална.
Майка му винаги казваше:
- Тази чаша е много стара. Внимавай с нея моля те.
Мико я погледна.
После погледна топката си.
- Само още един удар - прошепна той.
Туп! Топката полетя. Тряс! И чашата падна на пода и се счупи.
Мико замръзна, сърцето му така забумтя, че се чуваше ясно:
Туп-туп.
Туп-туп.
Туп-туп.
Погледна счупената чаша, а после и вратата.
- Може би… никой няма да разбере.
Мико започна да събира парченцата, но едно малко гласче в главата му прошепна:
„Истината.“
- Не искам да казвам…
Гласчето пак прошепна:
„Истината.“
Мико сведе глава, страхуваше се, че мама ще се ядоса.
Страх го беше, че ще каже:
„Как можа?“
Той пое дълбоко въздух. Вдиша….и издиша.
После отиде при майка си.
- Мамо…
- Да, Мико?
Той погледна към пода.
- Аз счупих чашата.
Настъпи тишина, Мико стоеше там и чакаше.Една секунда, две, три и мама коленичи до него.
- Благодаря ти, че ми каза истината.
Мико вдигна очи.
- Не си ли ядосана?
- Малко ми е мъчно за чашата - каза мама. - Но съм горда с теб, че си призна.
Мико почувства нещо странно - страха в корема му започна да изчезва, а в гърдите му стана леко и разбра нещо важно:
Когато криеш грешката, тя става голяма.
Когато кажеш истината, сърцето става леко.
- А сега какво ще правим? - попита Мико.
- Ще почистим заедно. И двамата внимателно събраха парченцата.
На следващия ден Мико отново играеше с топката, пак погледна към рафта и към топката, но този път каза:
- Тук вече ще играя по-внимателно.
Мама се усмихна. Мико се усмихна още по-широко, защото вече знаеше една голяма тайна:
Да сгрешиш не те прави лош, но да признаеш грешката те прави смел.
И всеки път, когато Мико се объркваше или беше направил беля, си казваше:
- Не се крия. Не лъжа. Казвам истината, защото смелото сърце винаги казва истината.
И сърцето му отново ставаше леко.
Туп-туп. Туп-туп. Смелото сърце.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.