Имало едно време… един обикновен човек, който най-после се престрашил да остане насаме със себе си. Без телефони, чужди мнения, досадни въпроси от сорта на „Как си?“ и още по-досадното „Защо си такъв?“.
Купил си кафе, запалил свещ, пуснал си тиха музика и се настанил удобно в компанията на най-важния човек в живота си - самия себе си.
Първите пет минути били прекрасни, но на десетата вече започнал да се чуди дали не трябва да си каже нещо интересно. На петнайсетата извадил телефона да провери дали някой не го търси, а на двайсетата установил, че дори собствената му компания понякога е доста трудна за понасяне.
И тогава се замислил: Наистина ли умеем да бъдем насаме със себе си, или идеално почти, сме свикнали да се преструваме, че ни е добре, когато няма кой да ни разсейва?
Нали все повтаряме колко е важно да обичаме себе си? Идеята да си даваме време, да се глезим, да се слушаме, да си бъдем най-добри приятели… Само дето понякога, когато останем сами, се оказва, че сме си доста скучна компания. А в някои случаи - направо токсична!
Защото насаме със себе си, няма кого да впечатляваме, няма пред кого да играем роли и няма кой да ни ръкопляска за добре изиграното представление. Оставаме само ние и онзи вътрешен глас, който обикновено заглушаваме с шум, работа, социални мрежи и безсмислени разговори.
И тук започва истинското приключение.
Да бъдеш сам не означава непременно да си самотен, но да бъдеш в собствената си компания, като личен комфорт - това вече е висш пилотаж! Особено, ако не ти се налага да проверяваш през две минути, дали някой е харесал последната ти публикация за вътрешния мир.
Иронията е, че живеем във време, в което демонстрираме колко сме самодостатъчни, но тайно чакаме някой да забележи, колко добре се справяме без него.
Може би, не познаваме себе си, а образа, който сме създали, версията, която показваме и историите, които разказваме за собственото си величие. Но дали бихме харесали човека, който сме, ако за малко изключим всички филтри?
Затова предлагам един малък експеримент: останете насаме със себе си….без музика, екран и публика. И вижте колко време ще издържите, преди да потърсите компанията на някой по-интересен!
А ако успеете да се усмихнете на собствените си мисли, да приемете недостатъците си и да не ви се прииска да избягате от себе си - поздравления! Вероятно сте намерили една от най-редките връзки в живота си.
Защото в крайна сметка въпросът, не е дали можете да живеете сами, а дали можете да живеете със себе си, без да ви се иска да смените компанията.
А това вече не е самота. Това е лукс или поне добре рекламирана форма на психическа устойчивост! 😉
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.