Има хора, които говорят много и красиво, но и такива, които с едно изречение могат да ти развалят аргумента, самочувствието и настроението, а понякога и трите едновременно. Те не влизат в спор, но някакси те провокират, да влезеш сам. А сетне само гледат сеир с подобни реплики:
- „Това ли измисли?“
- „Сигурен ли си?“
- „Искаш ли да продължим?“
- „Да ти отговоря честно или дипломатично?“
- „Наистина ли искаш да чуеш какво мисля?“
- „Добре… щом настояваш.“
И ако след последното още не си се притеснил, е много вероятно да не си разбрал намека. Защото човекът, притежаващ словесно оръжие има едно особено умение: да те накара сам да натиснеш спусъка.
Казваш нещо самоуверено, а той мълчи, усмихва се и пита:
- „Сигурен ли си, че искаш да продължиш?“
Тук имаш два избора: да спреш или да направиш най-глупавата грешка:
„Да, продължиш.“
Поздравления, току-що си дал разрешение, от което следва:
- „Не се сърдиш, нали?“
- „Не го приемай лично?“
- „Добре, само да уточним фактите…“
- „Искаш ли цялата версия или по-кратката?“
- „Защото кратката е по- тактичната.“
А ти още си мислиш, че водиш разговор - грешка, вече си в тестовия режим на нечий сарказъм.
И тук идва въпросът към теб:
Можеш ли да понесеш човек, който говори толкова директно, колкото твърдиш, че ти допада?
Защото е много лесно да казваш: „Обичам честните хора.“
Докато честността не е насочена към теб.
Много е лесно да кажеш: „Кажи ми истината.“
Докато истината не започне да ти харесва все по-малко с всяко следващо изречение.
Много е лесно да се хвалиш: „Аз не се обиждам.“
Докато не чуеш нещо, което не можеш да опровергаеш.
И точно там се познава човекът, не когато говори, а щом чуе нещо, което не му допада.
Така че…Ти кой типаж си?
От тези, които обичат словесните дуели?
Или от тези, които са много смели, докато отсреща мълчат?
Защото ако си от първите - добре дошъл.
Ако си от вторите…не се притеснявай.
И за теб има измислена реплика:
- „Спокойно, не всеки е създаден за разговор без предпазители.“
Само едно предупреждение:
Не провокирай човек, който умее да превръща думите ти в оръжие срещу самия теб, защото винаги можеш да подведеш разговора с последната дума, но не е гарантирано, че ще го завършиш с нея.
А сега е твой ред.
Кажи нещо, но внимавай какво…….
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.