„Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота.“ Атанас Далчев
Има дни, в които душата приличала на пътник, изгубен в гъсталак, всеки шум го плашел, а различните пътеки изглеждали толкова позната.При всички усилия, да намери изход, навлизал по-дълбоко в лабиринта на собствените си мисли.
Светът непрестанно ни убеждава, че трябва да бъдем нещо повече: по-успешни, по-бързи, по-силни, по-съвършени и без да усетим, сърцето ни се превръща в гигантска стая, запълнена единствено с чужди очаквания, тревоги и неизказани болки.
Сетне идва утрото с първия слънчев лъч, промъкващ се през прозореца, блестящата роса изглеждала като малки бисери по тревата, птиците пеели така, сякаш никога не е съществувала тревогата. Вятърът разлиствал дърветата без усилие, реките продължавали своя път без да се съревновават с никого, а небето оставало безкрайно спокойно. Природата не се преструвала, била истински опростена във всеки смисъл и именно точно в тази простота се криела най-голямата ѝ красота.
Може би и човекът е създаден за това - да бъде като дърво с дълбоки корени, което да устоява на всички бури също като река, която не спира до всяка канара, а намира пътя си напред, като пламък на свещ, който тихо прогонва тъмнината.
„Изведи ме вън от всяка сложност, научи ме пак на простота.“ е молитва идваща директно от сърцето. Молба да оставим всеки тежък товар край пътя и да се научим отново да се радваме на аромата на хляба, на топлината на всяка следваща прегръдка, на смеха на невинното дете, на залеза, който бавно превзема небето и на тишината, в която говорим със себе си.
В края на цялото движение, няма да помним колко забързан е бил животът ни, но бихме могли да запомним ръцете, които са ни държали, очите, които са ни обсипвали с любов, думите, които са ни давали надежда и моментите, в които сме усещали спокойствие и хармония.
Понякога най-краткият път към щастието не е напред, а с лека крачка в обратната посока, към простотата, където душата отново диша свободно, а сърцето си спомня, как изглежда пътеката към истината.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.