В началото на света имало една малка капка светлина и от нея се раждали всички души. Преди да дойдат на земята душите живеели в безкрайно море от светлина, където нямало страх и време, а само любов. Един ден всяка душа получавала красив съд изграден от пръст - човешкото тяло.
- Грижи се за него - казвала светлината, това ще ти помогне да виждаш изгревите, да докосваш цветята, да прегръщаш хората и да се учиш как да обичаш.
И така душата слязла на земята. Докато живеела в тялото, понякога забравяла откъде е дошла, но се радвала, плакала, грешала, прощавала и се учела. Всяка среща оставяла в нея малка искра. Минали години, тялото остарявало, така както узрява плодът и есента идва след лятото. Тогава душата започвала да чува далечен зов, не с ушите, а със сърцето.
- Време е да се прибереш.
Душата се плашела.
- А хората, които обичам? Нима ще ги изгубя?
Тогава до нея заставал един стар ангел с очи, в които се оглеждали всички звезди.
- Кажи ми - попитал той, - когато реката стигне морето, изчезва ли?
Не - отвърнала душата - тя просто става част от нещо по-голямо.
- Точно така, смъртта е като вливането на реката в морето, реката не престава да бъде вода, но вече няма брегове, които да я ограничават. Душата се усмихнала и когато настъпил последният земен ден, тялото тихо заспало, а тя се почувствала по-лека от въздуха.
Погледнала хората, които плачели и разбрала, че сълзите не са знак, че любовта е свършила, а че е била истинска.
Душата докоснала всеки с невидима прегръдка - на майката оставила нежност, на бащата - сила, на приятелите - спомени, а на децата - смелост и поела към светлината.
Колкото повече се приближавала, толкова повече си спомняла коя е била преди да се роди. Там я чакали всички души, които някога била обичала, нямало раздяла, а среща.
От този ден хората започнали да мислят, че когато някой умре, е изгубен. Но мъдреците само се усмихвали, защото знаели една тайна:
Когато една свещ изгасне, светлината не умира, а просто престава да бъде видима за очите. Същото е и с душата - тялото е дом, душата е пътешественик.Така домът остава на земята, а пътешественика продължава.
Любовта остава мостът, който свързва двата бряга - този, който ни очаква.
И затова старите хора казвали:
- „Не плачи, че птицата е отлетяла. Радвай се, че си чул песента ѝ.“
И когато вечер небето се изпълни със звезди, те не са само далечни светлини, а напомнят, че всичко истински живо не свършва със смъртта на тялото, тъй като,любовта, добротата и душата не познават край, а само се завръщат у дома.
Историята свърши… но не съвсем. Всяка приказка продължава да живее, докато някой мисли за нея.
Ако тази остави в теб нещо мъничко — усмивка, въпрос или спомен — напиши ни. Твоите думи са като вълшебно фенерче: показват ни, че не пишем в тъмното, и ни дават смелост да разкажем следващата история.